Една от съдбите, представени в книгата на Милена Димитрова „Втората България“

Милена Димитрова е опитен журналист и автор на десет книги. Награждавана е с отличията „Златен век“ за принос към българската култура и „Златно перо“ на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа“. Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света. Неотдавна в клуб „Перото“ в НДК Милена Димитрова представи поредната си десета книга „Втората България“, в която тя описва 50 лични истории на българи емигранти от Канада, Дания, Китай, САЩ, Украйна и ред други страни. Книгата е била готова за печат, когато в едно от журналистическите си пътувания през ноември миналата 2019 г. , по време на което авторката се озовава в Китай, тя се среща с работещата в Радио Китай българка Диана Иванова. В последния момент Милена добавя към нея и любопитната, интересна и поучителна история на младата българка, свързалата успешно живата си с голямата азиатска страна, нейната култура и журналистика. Поназнайвах китайски първия път заминах за Пекин през 2003 г. с едногодишна стипендия. Впоследствие завърших приложна лингвистика във Великотърновския университет с английски и китайски език. Изкарах всъщност две стипендии в Пекин, втората беше за магистратура. Докато следвах, случайно попаднах на почасова работа в Радио Китай. Още на осмия месец ми предложиха официално да започна работа като чуждестранен езиков експерт в българската секция на Радио Китай. Оттогава съм все тук. Преглеждам и редактирам новините, които се излъчват на български език. Занимавам се и с някои рубрики, които се отнасят до социалния живот и до туризма. Водя и собствена рубрика „Поглед към сцената“, тъй като културният живот ме влече. Като се замисля, наистина за мен е огромна чест да работя за медията, понякога не мога да повярвам на късмета си, че съм част от екипа на българската редакция на Радио Китай за чужбина, която всъщност е създадена през далечната 1974 година. Излъчваме всеки ден едночасова програма. Освен информационната емисия „Новини“ в програмата са включени и рубриките „Музика“, „Културна панорама“, „Здраве от Изтока“, „Поглед към сцената“, „Икономика“, „Социален живот“, „Актуално Китай“, „Пощенска кутия“ и др. Редакцията в момента се състои от 10 китайци българисти и трима български експерти. Самото радио е създадено през 1941 г., днес тук работят около 1500 служители. Излъчва предавания по целия свят на 65 езика, разполага с 32 кореспондентски бюра зад граница. През 2018 г. трите водещи медии в страната Китайската централна телевизия, Китайското национално радио и Радио Китай за чужбина бяха слети в едно и образуваха Китайската медийна група. Иначе имам 15 дни годишен отпуск, като прибавя уикендите преди и след стават 21 дни. В най-добрия случай мога да се изхитря с някой и друг ден, ако има официален празник. През останалото време от годината работя на две смени. Първата е от 9 до 17 ч., втората е от 13 до 20 ч. В седмицата след втората смяна почивам в четвъртък и петък, но съм на работа в събота и неделя. Живея в квартира на Радио Китай. Има апартаменти, предназначени за постоянните експерти към радиото и аз деля с колежка от албанската секция едно относително голямо жилище, 127 кв. м, със самостоятелни бани и тоалетни. Наемът не е скъп, несравнимо по-евтин в сравнение с пазара в Пекин. Работата ми е интересна и се променя всеки ден с развитието на новите медии. Правим и фейсбук страница, и постоянни видео поредици на различна тематика. Идеята е да запознаем българите с Китай, който и до момента ми се струва, че остава непознат за мнозина в страната ни. От няколко години се фокусираме точно върху такава поредица „Минутка за Шанхай“, правили сме и за град Нинбо, и за Тиендзин, който е само на половин час път с високоскоростната железница, наричана тук „гаотие“. Наскоро пуснаха и още по-бързи влакове от серията „Фусин“, ето наскоро до Шанхай пътувахме с него. Разстоянието е около 1300 км и стигнахме за 4 часа и половина. Не бих казала, че животът в Пекин е роботизиран, определям го като удобен. Мога с дни да не излизам, но всичко се доставя с поръчка през мобилни приложения и онлайн платформи. Не е за вярване, но може дори да си извикате човек вкъщи, за да ви изкъпе котката или кучето. За жалост нямам домашен любимец. Правилата в квартирата не го позволяват, въпреки че съм израснала с котки. През първите години не ми минаваше и през ума да се върна в България, но от известно време ми хрумват такива идеи. Обмислям и този вариант, признавам. Обаче още не мога да кажа сбогом на Китай. Ако се върна, трябва да си подсигуря сериозна работа или бизнес, за да имам какво да правя в България. Тъжно ми е всеки път, като се прибирам. Имам чувството, че нищо не се променя у нас, сякаш сме застинали във времето. Често говорим с гордост за историята си, но стане ли въпрос за бъдещето, думите пресъхват... Да, обичам да се връщам. Носталгична съм и поне веднъж в годината се връщам, а през миналата се случи така, че два пъти си идвах. Не бях се прибирала за Коледа, а после заедно със сестра ми и нейното семейство ходихме на морето. В България всичко ми изглежда застинало, не виждам развитие. Дори да си позитивна личност, застоят те смачква. В България се бях депресирала. Дори сега като се връщам, аз съм от Казанлък, и когато питам хората, как сте, как я карате... те ми отвръщат: „О, не питай!“. Прекалено много се оплакваме ние българите. Раздвоена съм, прибира ми се, но този негативизъм ме задушава. Иначе аз лесно се сприятелявам. А как се сприятеляват китайците ли? На маса, храната сближава. Има и един китайски израз, който използвам сравнително често, а хората се изненадват да го чуят от мен. Питат ме как съм и аз отговарям: „Мама хуху“, което означава „Горе-долу“.