Китай днес - приложение на в-к Земя

Switch to desktop Регистрация Вход

Светът на един китайски фотограф

Юен Минхуей е 46-годишен фотограф от град Ухан, провинция Хубей. Той е един съвсем обикновен човек, снимащ градските пейзажи на мотопед с камера в ръка. Само за 2 години обаче Минхуей успява да спечели награди от Националния конкурс за фотография на Американската федерация за дивата природа (NWF), Британския международен конкурс за ботаническа фотография (IGPOTY), Награда за най-добра природна фотография на САЩ (NBP) и награда от Британския международен годишен конкурс за дива природа (WPY). Той стана първият китайски фотограф, който преминава „Големия шлем на професионалната фотография“.

Наградите WPY са съвместно организирани от Британския природонаучен музей и BBC и са известни като „Оскарите“ в сферата на природната фотография. Наградената творба на Юан Минхуей, наречена „Природна хармония“, вече е на постоянно съхранение в Британския природонаучен музей. 

Онези, които помогнаха на Юан Минхуей да спечели Големия шлем, обикновено са животните и растенията в града: скакалците, криещи се в листата, жабите, които подават главите си от водата, лозите, по които се стича дъждовната вода… Юан Минхуей често описва своите снимки с думите „живот, любов, надежда“. Виждайки снимката му, един посетител каза: „Всяка мъничка душа на всяка велика природа заслужава уважение и благословия“. Повечето хора разбират за първи път чрез обектива му, че „дори насекомите могат да бъдат толкова симпатични“.

За пръв път вдигнах камера в края на 1998 г. Това беше SLR на китайската марка „Чайка“ на мой приятел. Използваше филм. Не разбирах изобщо как да снимам, само можах да следвам параметрите на филмовата кутия. По това време фотографските ленти бяха много скъпи и една стигаше за 36 снимки. Трябваше да помисля преди да натисна затвора, за да пестя кадри. Най-накрая оставаха предимно снимки със семейството и приятелите, а освен тях и различни растения от природата.“

Тогава работих във фармацевтична фабрика, вършил съм всякаква работа, замразяване, опаковане, събиране на съставки и транспорт. Натискът беше голям, защото директорът на завода ме заплашваше често: „Ако не можеш да го направиш, ще бъдеш уволнен.“ През 1998 г. заплатата ми беше само 700 юана на месец. Понеже живеех с родителите си, едва оцелявах, но не можах да намеря приятелка даже на 26 години, заради липса на пари.“

Бях подложен на огромен стрес. Само сред природата можех да се отпусна и релаксирам. Записах се на курс в Уханския университет и използвах уикенда да уча фотография. Когато реших да изучавам специалността, си мислех, че ако изгубя работата си, мога да отворя фотостудио и да изкарвам пари със снимане на портрети. Ако имам свободно време можех да снимам природата и да се забавлявам. Не само щях да реша проблема с прехраната, но и с душевната празнина.“

В курса ми по фотография имаше около 44 студенти и годишната такса беше 2 800 юана. По-голямата част от заплатата ми отиваше за обучение. Работех и учех едновременно и се надявах след 3 години ще получа диплома по изкуство. Бях най-бедният студент в класа, защото фотографията тогава беше нещо, с което се занимаваха предимно богатите. Хората учеха за забавление и често пропускаха лекции, но аз не бях като тях — исках да преживявам чрез фотографията, затова трябваше да бъда упорит.“

През 1999 г. моята майка ми помогна с 5000 юана и аз добавих още 1000 и няколко, за да си купя първия фотоапарат. Въпреки че беше за начинаещи, но много по-модерен от „Чайката“, която използвах преди.“

Но това, което наистина ме накара да разбера фотографията, беше последната задача. Преподавателят събра 2 снимки от всеки студент в края на семестъра. Избрах два портрета. Всъщност смятах, че са стандартни по отношение на светлина и експозиция, но преподавателят остана много недоволен. Той преподаваше естетиката и много държеше на артистичността. В неговите очи моите портрети бяха просто „комерсиални снимки за оцеляване, което е най-ниското ниво!“ Той не каза моето име, но всички ме гледаха. Знаеха, че снимките бяха мои.“

Тази случка ме накара да преосмисля разбирането си за фотографията. После много състуденти се занимаваха с новинарска фотография, но аз не можах. Бях много нещастен, не исках да снимам безработни и бездомни, онези хора, които бяха още в по-лошо състояние от мен. Исках фотографията да ми носи радост. Винаги съм мислил, че първо се влюбих в природата, а после във фотографията.“

Повечето от творбите ми са направени в Ухан. Първоначално ги снимах край Академията за селскостопански науки на провинция Хубей, близо до фармацевтичната фабрика. После карах половин час с електрическо колело до парк Донху и Ботаническата градина, там е най-добрата екологична област в Ухан. Добрата фотография не идва непременно от неизвестните места. Снимах обикновени неща, не внимавах за тяхната стойност, дали са редки или не, а дали ще докоснат сърцето ми.“

В началото правих снимки на растения и цветя. Те бяха неподвижни, затова са малко по-лесни за снимане от животните. Тогава не мислех за друго, прибирах се след работа и грабвах веднага апарата. Хората ми се присмиваха, подиграваха ми се, че това не е занаят, с който се изкарват пари.

Участвах в един фотоконкурс в Ухан. Снимахме цъфналите черешови дръвчета на Уханския университет. Не получих никаква награда, не знаех дори кои са наградените творби. Въпреки това, бях щастлив да съм сред животинките и растенията, за мен парите и наградите нямат значение. По-късно в едно списание прочетох новина за Си Джънун, който спечелил Международен конкурс по фотография, в която имаше и уебсайт. Нямах компютър и специално отидох в интернет кафене, за да разгледам наградените творби. Оттогава започнах да снимам и насекоми. Снимането не беше леко, защото те лесно могат да бъдат подплашени. Когато за първи път започнах да ги снимам, имах безброй несполучливи опити. После бавно се успокоих и изчаквах търпеливо. Така постепенно се съсредоточих върху микроскопичния свят, който най-лесно се пренебрегва. Колкото по-тихо е сърцето, толкова повече детайли забелязваш.“

От опита ми със снимане на насекоми, най-дълго време съм прекарал в снимането на един вид водни кончета в планината Дабие. Температурата там беше 38 и 39 градуса през лятото. Носих водонепроницаем костюм и изчаквах в потока. Водата в планината беше много студена и слънцето силно. Тук за първи път снимах едно водно конче, което бе кацнало на стрък трева. Получи се прекрасна снимка, наподобяваше тази на известния китайски художник — Ци Байшъ. По-късно нарекох снимката „Китайска живопис.“

Много фотографи вземат по няколко обектива, когато излизат навън. Аз нося само макро обектив и камера, които използва през последните 9 години. Многото апаратура тежи, а и обърква мислите ти. Това, което открива красотата, не е апаратът, а сърцето. 

Последно обновена на Сряда, 04 Юли 2018 14:17

Посещения: 15

© 2018 „Китай днес“

Top Desktop version